Откакто започнах тренировъчния лагер по кодиране, в който се записах през миналия декември, постоянно се чувствах извън стихията си и по-малко способен по отношение на способностите си. Изучаването на моя първи език за програмиране се оказа по-голямо предизвикателство, отколкото първоначално очаквах.

Преминаването от задачи, при които се чувствах едва способен да изпълня изискванията, към работа по групов проект с други студенти в курса, ме караше да се чувствам притеснен. Бях загрижен дали мога да допринеса смислено съдържание за групата и че моите знания и способности няма да бъдат на същото ниво като техните.

За щастие с колегите ми от групата беше лесно да се работи и поддръжката им беше лесна. Избирането на проект и вземането на решение за дизайна беше достатъчно лесно, след това дойде частта, от която се страхувах... Всеки от нас попадна естествено в области, в които се чувстваше най-силен, но това ме остави със задачи, които смятах, че не допринасят с толкова редове код за проект, както трябва да се ангажира.

Задачите бяха делегирани по начин, който ни караше да работим паралелно един с друг и проектът се развиваше с добра скорост. Задачите ми обаче зависеха от това и двамата ми партньори да завършат първо части от работата си, тъй като трябваше да комбинирам функциите на JavaScript с HTML елементи на страницата.

Това всъщност беше от полза за мен, тъй като трябваше да наблюдавам как се развива проектът и да разбирам JavaScript, който партньорът ми разработваше – област, в която се чувствах най-малко уверен.

Докато бях готов да изпълня DOM манипулация, разбрах кода на проекта отвътре и отвън. Може да не успях сам да създам функциите и извикванията на API, но работата в тясно сътрудничество с моите партньори и съвместното разрешаване на проблеми в кода увеличиха увереността ми.

Успях да преодолея умствените си пречки, докато проектът се оформяше. Прекарах много време в отстраняване на неизправности и се уверих, че приложението функционира по предназначение, докато следях работата на моите партньори и напредъка на проекта. Бях малко загрижен за приноса си, така че мисля, че подсъзнателно се опитах да намеря застой в други области, като „управлявах“ проекта.

Всички останаха на задачата и получиха порциите си готови навреме, така че беше по-скоро да поддържаме комуникацията ясна и открита, така че да знаем конкретно какво се очаква и какви са следващите задачи.

До края на проекта всички се чувстваха добре от работата, която бяха свършили, дори и аз. Приложението работеше по предназначение и изглеждаше страхотно. Всичко това беше отчасти според очакванията, които поставихме за проекта и за себе си. Това помогна изключително много да се внесе перспектива не само в проекта в по-голям обхват, но и във всеки ден и сегмент от работата.

Ретроспективно, допринесох много повече за проекта, отколкото първоначално се притеснявах, и се чувствам много по-силен относно способностите ми, произтичащи от всичко това. Всички бяхме благодарни един на друг за работата и приноса.

Чувствам се положително и по-силно, отколкото когато започнах проекта, беше всичко благодарение на нашия сплотен екип и благодаря на моите съотборници за техния принос и търпение.